Извинение към децата ми

Часът е 4 следобед и вече съм изтощена. Бях будна половината нощ с 3-годишното ми дете с температура и кашлица. Готвя на печката няколко различни ястия и внимавам да не преготвя броколите пак, защото по-големият ми син няма да ги докосне. Малкото ака на гърнето цяла вечност и знам, че съвсем скоро ще се наложи да отделя немислимо количество време, за да му избърша дупето – всичко това, гледайки да не изгоря вечерята.

Докато готвя, телефонът ми просветва от служебни имейли, а майка ми ми пише съобщения за плановете за уикенда. После по-големият ми син идва, за да ми хленчи за най-новата видео игра, от която е обсебен. В този момент по-малкият започва да кашля жестоко от банята, а аз започвам да се чудя дали е проста настинка. Да не е нещо по-сериозно? Да се обадя ли на лекаря?

Дъхът ми спира в гърлото.

Сърцето ми се ускорява заедно с мислите ми. Паниката, моята стара приятелка, е дошла на гости.

За онези от нас, които са склонни към болезнено чувство за безпокойство, моменти като този ни обръща към тъмната страна. Всички сме предразположени към стрес по някакъв начин, но хората с чувство за безпокойство не преминават през това като останалите. Кожата ни е пропусклива. Като за начало в нас винаги има един скрит слой стрес, така че когато ни дойде в повече, както на мен, когато напрежението започне да се трупа, се пропукваме.

Въпреки това като родители обикновено нямаме избор и трябва да я караме някак през това. Но нека си го кажем – да си родител е стресиращо, без значение как човек гледа на това. Работата да храниш, да се грижиш, да отглеждаш деца е огромна, пълна с изненади и стрес и понякога абсолютно плашеща.

Обикновено притеснението започва да ни обзема, точно когато сме по средата на някакви родителски грижи и нямаме друг избор освен да продължим. Не е като да има безброй възможности да си дзен, да си правим упражненията за дишане или да се пробваме да се закрепим.

За щастие, не получавам често особено силни пристъпи, докато съм покрай децата си. Но като човек с паническо разстройство, съм получавала паник атаки достатъчно често в качеството си на родител. Опитвам се да дам най-доброто от себе си, за да предпазя децата си от това, което се случва с мен, макар че понякога, когато наистина страдам, сядам отстрани и им казвам „Мама има нужда от секунда“, докато се опитвам да се събера.

Но дори и когато не съм достигнала тази точка, има моменти през деня, когато мислите ми са някъде другаде, преминаващи през главата ми. Погълната съм от идея, притеснение или план, които чувствам, че трябва да обмисля мигновено или всичко ще се сгромоляса.

Чудя се дали децата ми са забелязвали това и как им влияе.

Когато стоя в кухнята в 4 следобед, светът покрай мен върви на пълни обороти, всичко рухва отведнъж, дали синът ми забелязва, че почти не го слушам, докато жужи за видео игрите? Дали го усеща като „Мама е прекалено заета, за да слуша“? Или е по-скоро „Мама е някъде другаде и изперква тотално“?

Дали моето паническо разстройство се е отразило на децата? Понякога ми се струва, че виждам някакви смътни проблясъци тук и там, но не съм сигурна дали това са просто примери, че децата ми са си нормални деца, които понякога се тревожат, или са наследили нещо от мен. Хващам се, че съм обсебена (това правим ние, страдащите от паник атаки, най-добре) как мога да предпазя децата си, за да не станат тревожни и те, и дали изобщо има нещо, което мога да направя.

В съзнанието си постоянно им се извинявам за епизодите си и за начина, по който си представям, че те влияят на живота им. Понякога дори го казвам на глас.

„Извинявай, но наистина не мога да слушам за видео игри в момента“, казвам на по-големия ми син. „Чувствм се претоварена. Все едно мозъкът ми е компютър и има отворени 17 прозореца едновременно. Разбираш ли?“

Но когато той кима, изглеждайки, че е схванал заради метафората с компютъра, се чудя дали всъщност приема извинението ми. Дали някой ден няма да мисли, че съм родител, който не е присъствал достатъчно в живота му, някой прекалено зает със собствените си мисли, за да му обръща внимание?

Ние, родителите с паническо разстройство понякога можем да сме много сурови към себе си. Това е част заболяването. И все пак всички родители адски много искат децата им да се чувстват сигурни, спокойни и освободени.

Наистина нямам отговори. Давам най-доброто от себе си, за да се грижа за себе си, ходя на терапия, тренирам – все неща, които, в моя случай, правят паниката управляема.

Но в моментите, когато пристъпите вземат надмощие над моментите с децата ми, няма как да не съжалявам. Да не се чувствам виновна. Нямам как да не страдам и да не искам нещата да са различни.

Опитвам се да приема, че това съм аз, за добро или лошо, и че по някакъв начин това, че съм толкова загрижен родител, ме прави добър родител. Просто се надявам децата ми да го виждат по този начин. А ако не е така, то поне да ми простят недостатъците.

Уенди Уизнър